Това е място, което още през началото на VIIIв. е било част от българските владения и трайно свързано със съдбата на България.
  Предполага се, че името Карабунар има връзка с изворчето Синаица, което по - късно е наречено Карабунар (Черен кладенец). По стария път минаващ покрай това кладенче се спирали много пътници, търговци и керванджии да се разхладят на сянка в гората, да си налеят студена вода и да напоят животните. Често пъти те внезапно са били нападани, ограбвани и убивани от турците. Това място, където много хора са пострадали и животът им е бил почернен, започват да наричат Черното кладенче.
   Когато идват турците, опустошават и опожаряват селището, възникнало  по дерето на изворчето Синаица. Липсват и писмени сведения, кога точно се възстановява, но през следващите години възниква под името Карабунар, като първите писмени сведения за селото датират от 1595-1640г. По данни от османски документи през 1862г. Карабунар е селище, в което живеят 182 християнски семейства.
   Много значим е фактът, че населението на Карабунар участва активно в борбата за самостоятелна църква и просвета, въпреки че килийното училище в Карабунар е църковно обслужвано от гръцки свещеник. Населението не одобрява гръкоманията и започва да води упорита борба, в резултат на която гръцкият свещеник е принуден да напусне църквата и училището. В такъв момент като учител и свещеник в Карабунар идва Софроний Врачански. Той открива първото килийно училище с преподаване на български език, което се помещава в една стая на църквата. Там с пламенно слово поучава, просвещава и поддържа духа на българщината сред населението на Карабунар. В тези трудни условия голямо постижение е, че В Карабунар е бил доставен и използван „Рибният буквар“ на Петър Берон.
  Има данни, че през1872г. Васил Левски обикаля Странджанския край. Тамошните обиколки му помагат да вникне дълбоко в душата на народа, да разбере чувствата и стремежите на народните маси. В редица публикувани материали се казва, че Васил Левски преминава през някои села на Карабунарско. Твърди се, че той прекосява два пъти този край – от Елхово през Болярово, Коджабук(Буково), Зидарово, Бургас. Минава през Беймахле (Светлина) и Кръчкал (Драчево), прониква в странджанските села и стига до Лозенград.
  През различни изпитания преминава Карабунар. Преди руско-турската война (1828-1829г), която води до изселване на голяма част на населението, село Карабунар е сполетяно от чума. Голяма част от хората се спасяват в дъбовата гора в местността „Бялата вода“. Построяват си временни колиби и презимуват заедно с добитъка си. Тези, които остават в селото, намиращи се в района на бившите казарми умират от чума. Другите преди да се завърнат, опожаряват всички къщи в Карабунар и след това започват да се заселват на сегашното място на селището. 
  Наскоро възобновено селото е нападнато, ограбено и опожарено от кърджалийските разбойници. Отново селото се съвзема и възстановява своя дух, докато не идва Тракийското въстание, което изселва от Източна Тракия 200 хил. души.  Тогава на 1 март 1830г. от Карабунар се изселват 110 семейства. Заедно  с други села наброявайки 838 души, основават село Ново Троян – българска колония в Одеска област. В това село през 1990г. има повече от 1300 къщи и 6200 души.
  По това време в Карабунар остават едва 35 домакинства, които постепенно започват да разчистват и разработват малки участъци земя в своя полза, но срещу доста висока такса, събирана от турски чиновници. Периодично през селото преминават и амбулантни търговци – гърци, евреи и др., които предлагат на населението стоки – зехтин, захар, пипер, сол, гайтани, игли, забрадки и др. 
  Постепенно започват да се развиват и занаяти – ковачество, тъкачество, шивачество и др. Строят се училища и църкви. На мястото на опожарената стара църква е построена сегашната „Всех Светих“ през 1858г. със султански ферман. Инициатори и организатори на това църковно дело са едни от най – старите родове в Карабунар: Мишиневи, Байлови и Маринчеви.
  След края на Кримската война (1853 – 1856) населението на карабунарския край отново е изправено пред изпитания, тъй като през 60-та година около 100 хиляди татари и черкези изгонени след войната се заселват по този край с идеята да асимилират населението, за да създадат по – сигурна опора на турското господство. Така голяма група черкези се заселва до извора Айваджик, наречен на името на дюлята израснала до него, като по – късно е наречено Дюлево. Черкезите изсичат гората, около извора и построяват между 300 до 600 къщи и колиби. Занимават се освен със земеделие и скотовъдство и с грабежи - нападайки околните села и най – вече Карабунар.
  С настъпването на руско-турската война от 1878г, много от турските паши, бейове, селяни и черкези бягат от странджанския край. Озверени от нападението, турските тълпи се отдават на грабежи, палежи и насилие. Село Карабунар също е нападнато, ограбено и опожарено от черкезите бягащи най – вече от Айваджик. Почти цялото население бяга да се укрива в гората до идването на руските войски. Клането в Казъклисе (дн. с. Момина църква) на Нова година 1878г. е незаличим мрачен спомен, тогава загиват десетки мъже, жени и деца.
  На 15 февруари 1878гг. февруари разузнавачески отряд начело с капитан Данилевски, установява, че на юг от село Айваджик има големи групи паплач. На 16 февруари колона от 1-ва стрелкова рота на 93-ти Иркутски пехотен полк, под командването на майор Степанов, освобождава Карабунар. На следващия ден руският взвод се придвижва до Турско Алагюн (дн.Варовник) и го обсажда. Тъй като противникът не приема примирие, започват ожесточени бойни действия. На 18 февруари 1-ви и 3-ти батальон на Иркутски полк щурмуват селото с артилерийска подкрепа. Башибозуците и черкезите се оттеглят на югозапад към Одрин. Около 5000 селяни от околните селища помагат храбро на руските войни в победната им освободителна мисия. Така на тази светла дата изгрява свободата в много села от Карабунарския край.

Използвана литература:

Русев П, История на град Средец, изд. Либра скорп, Бургас, 2005г